Навършват се 112 г. от смъртта на големия български поет Пенчо Славейков

Навършват се 112 години от смъртта на един от интелектуалните и поетически колоси в българската литература – Пенчо Славейков. Днес малкото градче Брунате, където издъхва поетът, пази спомена за него. Съхранена е стаята му във вила Беллависта, на фасадата й е поставена двуезична паметна плоча. В градинката, известна с определението „Славейкова”, между вилата и градската библиотека, от 2007 г. е издигнат постамент с бюст на поета, създаден от скулптора Валентин Старчев.

Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 г в гр. Трявна в многодетното семейство на възрожденския писател, журналист и политически деец след Освобождението Петко Р. Славейков.

Учи в родния си град, в Стара Загора, Сливен, Търново и София, а гимназия завършва в Пловдив. През 1884 г., на 22 години, след замръзване на р. Марица, Пенчо Славейков се разболява, получава частична парализа и остава инвалид за цял живот.

През 1888 г. излиза първата книга на поета със стихове , озаглавена „Момини сълзи”, за която Иван Вазов пише, че в нея „блика струя от нова, игрива и нежна поезия ”. Младият поет, обаче, е недоволен от своето лирическо произведение и полага сериозни усилия да го изземе от пазара и дори да го унищожи.

Престоят на Славейков в Лайпциг след 1892 г., изучаването на философия по това време, заниманията му  с произведенията на Хайнрих Хайне и Фридрих Ницше помага на поета да навлезе и изгради своята  идея за индивидуализма, за самотния, но духовно извисен човек – свръхчовек. По това време  Славейков създава едни от най-запомнящите се  епически стихове „Ралица”, „Бойко” и „Неразделни”, които биват събрани в книгата „Епически песни”. Започва и епопеята „Кървава песен”, която пише през целия си живот.

В последното десетилетие на ХІХ в. Пенчо Славейков е  член на кръга „Мисъл” и публикува в неговото издание от първата до последната годишнина. Директор е на Народния театър и Народната библиотека, по това време достига върха в своето творчество. През 1906 г. излиза от печат неговата лирическа книга „Сън за щастие”. Четири години по-късно се появява поетическият му сборник „На острова на блажените”.

За авторството на епическото произведение „Кървава песен” поетът е номиниран за Нобелова награда за литература за 1912 г. от Алфред Йенсен. Неговата кончина става причина да не бъде отличен от Кралската шведска академия на науките. Произведението излиза от печат през 1912 г. след смъртта на поета.

Последните дни от живота си Пенчо Славейков преживява в италианското градче Бронате, над езерото Комо, във вила Беллависта. С него е една от най-красивите и желани жени в България тогава – Мара Белчева. С нея поетът поддържа нежни чувства в продължение на близо десетилетие – от 1903 г. до края на живота си.

Според съвременната литературна критика творчеството на Пенчо Славейков – един от големите български интелектуалци, е необятно – от реалистични поеми  с граждански мотиви до философско-индивидуалистични творби. Славейков се справя повече от успешно с модернизирането на българската литература. Макар да умира неразбран от своите родни съвременници и критици, днес творчеството му се оценява високо. Факт е и  безпорното му повлияване върху българската душевност.

Днес малкото градче Брунате, където умира поетът, пази спомена за него. Съхранена е стаята му във вила Беллависта, на фасадата й е поставена двуезична паметна плоча. В градинката, известна с определението „Славейкова”, между вилата и градската библиотека, от 2007 г. е издигнат постамент с бюст на поета, създаден от скулптора Валентин Старчев.