На 29 октомври отбелязваме 111 г. от смъртта на големия български поет Пенйо К. Яворов. На този ден през 1914 г. поетът изпива отрова, натисна спусъка на пистолета и оставя осиротял цял един народ.
Пейо Яворов е роден на 14 януари 1878 в град Чирпан. Учи в гимназията в Пловдив, а след това работи в системата на българските пощи до 1901 г.
От 1897 г. Яворов е свързан с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 г.
Първоначално Яворов е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). В 1909 година издава мемоарно есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“.
В София Яворов става сътрудник и редактор на литературното списание „Мисъл“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).
През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но тя умира от туберкулоза. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“.
След 1908 г. той окончателно се посвещава на националноосвободителното движение и ВМОРО. Става доброволец в Македоно-одринското опълчение по време на Балканските войни /1912-1913 г./ и е избран за първия кмет на Неврокоп след неговото освобождение.
Фатална се оказва любовта на Пейо Яворов към Лора Каравелова, дъщеря на премиера Петко Каравелов. Бурната им любов има трагичен край. На 29 ноември 1913 г. тя се застрелва. Яворов е съкрушен и прави неуспешен опит за самоубийство.
На 29 октомври 1914 г. поетът изпива отрова, натисна спусъка на пистолета и оставя осиротял цял един народ.
Припомняме ви неговото стихотворение „Заточеници“, написано в края на 1901 г., свързано с националноосвободителното движение на българското население в македонските земи.
От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини;
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни…
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове
И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша – необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам – до гроб зарица
сред споменът един.
Рушители на гнет вековен,
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен,
осъди ни врага заклет..
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой – съдба завидна! –
край твоя свят олтар.
Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по далеч
лети, отнася ни… Простира
нощта крилото си – и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутният Атон.
И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор – за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай…
Горчива скръб сърца ни трови. –
Прощавай, роден край!
: