Трима наши ученици написаха блестящи есета за конкурса „Защо трябва да се стремим към съвъшенство”, обявен от ЖИРО/Инициатива „Граждани за България”. Творбите на Йоана Тернянова /8 клас/, София Поррас Илиева /12 клас/ и Виктор Балачев /12 клас/ се състезаваха с близо 400 есета на свои връстници от България и българските училища в чужбина, но не намериха място сред обявените 29 финалисти от комисията.
За талантливите ни деца остава опитът от участието и най-вече – стъпка към познанието с проникновените размисли какво означава съвършенството. Публикуваме творбите им, които ще бъдат отличени със специални грамоти от училищното ръководство.
Защо трябва да се стремим към съвършенство?
Вълните танцуват под свой ритъм, птичките весело се надприказват, слънцето се смее и приятно напича, а мирисът на топъл хляб от близката хлебарница изпълва дробовете ми. Седя на една пейка край брега на морето с крака, дълбоко заровени в пясъка.
Очите ми потъват в тази картина. Няма един детайл в нея, който да е излишен. Питам се, аз част ли съм от тази красива симбиоза или съм извън рамката. Може би пък всичко това е един спектакъл за моите сетива, за да ме зареди с енергия и да ми даде нови сили за вдъхновение, нови мечти, нов мотив за поредните мисли, които тази седмица ще минат през ума ми.
Една част от тях ще оставя да поседят в съзнанието ми като на хотел, а друга ще кача на бързия влак. Може би и нещо ще си открадна от някой минувач, който в движение, говорейки по телефона, ще изхвърли едни думи и те ще отскочат в главата ми, за да се разходят набързо.
Две момчета на по около 13 години минаха покрай мен, заедно с родителите си. Може би са семейни приятели. Момчетата по всичко изглеждаше, че са на границата да преминат в най-хубавата, най- объркващата, най-светлата и най-мрачната откъм мечти възраст. Майките, вдъхновени се опитваха да водят някакъв разговор с децата. Но не се получаваше с младите тийнейджъри. Това, което дочуха ушите ми, беше „защо не се мотивирате малко да….“.
Представих си картина в картината. Все едно съм на изложба!
Но думите на майките сякаш се настаниха в една от свободните стаи в „моя хотел“. Напоследък имаше повече свободни стаи, може би беше от сезона.
Замислих се какво е мотивацията?
Как се заражда?
Какво я поражда?
Не само че нямам отговори, но въпросите продължаваха да преминават през свободните стаи като на оглед.
Нужно ли е да даваме максимума от себе си?
Защо всички искат да са съвършени?
Но най-вече…какво всъщност е съвършенството?
***
По дефиниция съвършенството означава идеална версия на нещо, която за съжаление е невъзможно да се постигне. Защо би трябвало да се стремим към неосъществимото?
Бихме били много по-щастливи, ако се стремим към средното ниво, а и би изисквало много по-малко усилия. Стремежът към идеалното само би ни създал нереални очаквания, които да доведат до разочарование, а при по-чувствителни хора – дори до пълно самоунищожение. С времето това чувство би ни довело до страх от провал и вследствие на това – до страх от нови начинания, отчаяние и депресия.
В крайна сметка, няма нищо лошо в това да си посредствен! Много по-практично е да си спестим усилията, имайки предвид, че постигането на съвършенството е невъзможно.
За мен обаче, живот с посредствени и половинчати цели са дни, изпълнени със сивота. Живот без цели е като дръвче, неспособно да създава. Или пък като птичка, която се отказва да лети. Дните създават целите ни, но целите увековечават дните ни. Защото без стремежа към нещо по-трудно, по-ценно и по-добро, създаваме живот без живот.
Жаждата ни за развитие, за постигане на по-високи цели винаги е била двигател на прогреса. От самото начало на човечеството хората са се борили да са по-добри, за да оцелеят. В екстремни условия обикновените усилия са недостатъчни, фатално недостатъчни. В такива ситуации са необходими екстремни усилия, за да оцелеем.
В зората на цивилизацията, хората не са били нито най-силните, нито най-големите, нито най-бързите. Но въпреки това сега Човекът е най-адаптираното същество на Земята, благодарение на нещо специално и уникално, плод на неимоверни и продължителни усилия. И това е умът. Човекът е единственият вид със способността да мисли, изобретява и да се развива интелектуално.
По-нататък в историята хората започват да разсъждават абстрактно и да си задават въпроси, за които все още нямат познанията да си отговорят. В тези случаи те прибягват към свръхестествени отговори, към чудеса, към съвършени същества, в които да намират отговорите и към които да се стремят. Човекът е в постоянно интелектуално усилие, свързано с желанието му да се доближи до съвършенството.
„Живеем в свят в който няма нищо непостижимо, въпросът е кой и кога ще го постигне“ – думи на учителя по физика Теодосий Теодосиев, които ме вдъхновяват. Но какъв е пътят?
Първо трябва да изтрием от мозъците си убеждението, че да правим нещо просто „добре“, е достатъчно. Защото, ако не полагаме максимални усилия, няма как да има развитие, просто като повтаряме това, което се получава с „нормалните“ средни усилия.
Нима някой иска да получи посредствено отношение от лекаря, когато е притеснен от състоянието си? Дали не бихме искали в подобен момент най-доброто, на което е способен лекарят? Или пък, когато си купим нов апартамент, нима не се надяваме архитектите и инженерите да са дали максимума от своите знания и умения, за да не се разруши сградата от първата буря или земетресение?
Според Винс Ломбарди, „съвършенството е недостижимо, но стремейки се към него, ние постигаме изключителност!“. Проблемът в днешно време е, че хората се страхуват от недостижимото, да не би да се фрустрират, да не би да се преуморят. И така те си поставят средни или малки цели, а после, когато получат средни или малки резултати, се чувстват неудовлетворени от живота.
А най-лошото е, че тогава се задоволяват с малкото. Отказват се да мечтаят. Самозалъгват се, че това е нормалното. Самозалъгват се, че даването на най-доброто от себе си е опасно за здравето или дори обидно за останалите, защото ги задължава и тях да полагат повече усилия.
Искам да изпълня дните си с въпроси и ако се трудя много, може би ще намеря и някои отговори. Бих искала да творя, да създавам нови неща, които да послужат на някого. Готова съм за провалите, защото те са част от пътя и означават, че поне съм опитала. А опитът е най-добрият учител. Искам да си лягам всяка вечер с мисълта, че съм дала максимума от себе си, за да постигна моя висок идеал, да се доближа дори малко до собственото си съвършенство.
***
Усещам как слънцето пече в лицето ми, докато вятърът сплита косите ми, а аз съм се запътила нанякъде, незнайно къде, докато си тананикам универсално неизвестна песен. В „хотела“ вече със сигурност всички стаи са заети…
Какво по-съвършено от това?
Йоана Тернянова,
ученичка от 8-ми клас
БНУ „Св. св. Кирил и Методий“ – гр. Барселона
***
Защо трябва да се стремим към съвършенство?
Изкуството да се стремим – между съвършенството и покоя
Има една тиха, но дълбока разлика между това да живееш и просто да съществуваш. Първото изисква намерение, посока, смисъл. Второто се задоволява с течението, с достатъчното, с удобното. В свят, който все по-често възхвалява минимализма и “оптимизираното усилие”, стремежът към съвършенство звучи почти дръзко. Но нима не именно този стремеж – да растем, да ставаме по-добри, да извайваме себе си с внимание и отдаденост – ни прави истински човешки същества?
Историята на Джиро Оно не е просто история на успех. Тя е история на вярност – вярност към идеал, към занаят, към идеята, че всяко утро носи нова възможност да станеш малко по-добър. В неговия суши ресторант не се сервира просто храна – сервира се почтеност, дисциплина и страст, повтаряни до изящество. И именно затова тя се противопоставя на модерната „лежерна философия“ – тази, която казва: “прави колкото е нужно”, “не се напрягай излишно”, “достатъчно е просто да си”.
Сред младите (а и не само) се носи една коварна идея – че усилието е форма на насилие спрямо себе си. Че да искаш повече е вредно. Че амбицията е стрес. Тази “лежерна философия” под формата на грижа, всъщност, често прикрива страх – от провал, от провокация, от болка. И в нея има покой, но няма движение. Има комфорт, но няма висота.
Проблемът не е в това да си дадем почивка – а в това да я превърнем в начин на живот. Не в това да приемем граници – а в това да спрем да ги поставяме под съмнение. Когато животът стане просто „поносим“, той престава да бъде вдъхновяващ.
Съвършенството не е крайна точка. Никой не го достига. Но стремежът към него превръща всеки ден в смисъл. Големите хора не са велики, защото са били съвършени – а защото не са преставали да опитват. Да се стремиш не значи да страдаш. Значи да уважаваш себе си достатъчно, че да дадеш най-доброто от себе си.
Колкото повече автоматизация има, толкова по-ценна става човешката ръка. В епохата на изкуствения интелект, усилието е не просто продуктивност, а етика. Защото не резултатът ни прави хора – а вътрешната мотивация зад него. Джиро не прави суши, защото трябва. А защото не може да не го прави. Това е истинското съвършенство – не в резултата, а в отдадеността.
Не се стремим към съвършенство, за да впечатлим другите. Нито за да избягаме от страховете си. А защото стремежът ни държи будни. Защото желанието да бъдем по-добри е вид любов – към това, което сме, към това, което правим, и към онова, което още можем да станем.
София Поррас Илиева
ученичка в 12 клас,
БНУ „Св. св. Кирил и Методий” – Барселона
***
Защо трябва да се стремим към съвършенство?
Човек, който избира да живее в стремеж към съвършенство, приема живота като постоянен процес на растеж и трансформация. Това не е просто желание за промяна, а съзнателен избор да се изправим пред своите слабости, да ги разпознаем и да ги превърнем в сила. Този път не е лесен, той изисква упоритост, саморефлексия и готовност да се изправим пред своите страхове и ограничения. Но именно в този процес се крие истинското израстване.
Съвършенството не е крайна точка, а непрекъснат поток от усилия и подобрения. То е като огледало, което ни показва къде сме и какво можем да станем. Както казва Джордан Питърсън, истинското щастие не се крие в постигането на перфектно състояние, а в самия процес на стремеж, в изпълнения с цел живот. Чрез това търсене на съвършенство човек не само намира смисъл, но и го създава, изграждайки себе си като най-добрата версия.
Фридрих Ницше допълва тази идея с концепцията за „свръхчовека“ (Übermensch) – идеалът на човека, който преодолява себе си, своите ограничения и социалните норми, за да достигне по-високо ниво на съществуване. За Ницше стремежът към съвършенство е не просто личен избор, а морален императив, начин да превърнем живота си в произведение на изкуството. Той вярва, че истинската стойност на живота се крие в способността ни да се издигаме над обикновеното, да приемаме страданието като част от растежа и да създаваме смисъл в един свят, който сам по себе си е лишен от предопределена цел.
Стоиците предлагат друг, но допълващ подход. Те учат, че съвършенството не е външно постижение, а вътрешно състояние на хармония и спокойствие. Според тях истинската сила се крие в способността ни да приемем това, което не можем да контролираме, и да се фокусираме върху това, което можем – нашите собствени мисли, действия и реакции. Чрез самодисциплина и мъдрост човек може да достигне вътрешен мир, дори сред хаоса на външния свят. За стоиците стремежът към съвършенство е път към свобода – свобода от страстите и илюзиите, които ни ограничават.
В този контекст обаче лежерният светоглед също играе роля в човешкия живот. Желанието за спокойствие и комфорт е естествена част от нашата природа. Понякога отказът от непрестанната борба за постижения може да доведе до по-спокоен и уравновесен живот. Но къде е границата между полезната почивка и самозалъгващото избягване на предизвикателствата?
Някои хора избират пътя на най-малкото съпротивление, като се задоволяват с минимални усилия, което може да доведе до стагнация. Други, макар да ценят покоя, използват периодите на лежерност, за да презаредят и да станат още по-ефективни в стремежа си към развитие.
Историята ни дава примери и в двете посоки. Лежерният подход може да се види при хора, които избягват предизвикателствата и се задоволяват с обикновения, удобен живот, без да търсят израстване. Те може да вярват, че смисълът на живота е в това да се наслаждават на моментите, вместо да се стремят към нещо по-голямо. Контрапримерите са многобройни – личности като Никола Тесла, Леонардо да Винчи, Стив Джобс и много други, които са жертвали комфорт и спокойствие в името на своята визия. Разликата между тези два типа хора се корени в тяхната вътрешна мотивация, възпитание и светоглед. За някои комфортът е върховна ценност, а за други – капан, който ги отклонява от истинския потенциал.
Но какво подтиква човек да се усъвършенства, въпреки трудностите? Тази сила е комбинация от вродена амбиция, социално влияние и осъзнатото желание за оставяне на следа. Човек, който не намира смисъл в непрекъснатото развитие, може да се примири с това, което вече има. Но за онези, които усещат вътрешна жажда за израстване, стремежът към съвършенство става основна движеща сила.
Според Питърсън смисълът на живота не се крие в избягването на страданието, а в неговото осъзнаване и надмогване чрез действия, насочени към по-висши цели. Това е един от най-силните аргументи срещу лежерния начин на живот – той може да ни даде спокойствие, но често ни лишава от дълбокото удовлетворение, което идва от трудностите, преодолени в името на нещо значимо.
Това не означава, че лежерният светоглед е напълно безполезен. В определени моменти той може да бъде полезен инструмент за възстановяване и запазване на психическата устойчивост. Всяка непрекъсната борба изисква моменти на почивка, в които човек може да се наслади на живота такъв, какъвто е, без да изпитва натиск да бъде повече, отколкото вече е. В този смисъл, продуктивният подход не е нито пълното отричане на лежерността, нито абсолютният фанатизъм към съвършенството, а намирането на баланса между двата принципа.
Следователно, истинската мъдрост се крие в осъзнатия избор кога да се стремим към съвършенство и кога да си позволим спокойствие. В един момент животът изисква амбиция, труд и посвещение, а в друг – спокойствие и приемане. Най-успешните хора са онези, които умеят да съчетават тези два аспекта в правилната пропорция. Животът не е само надпревара, но и пътешествие, в което човек трябва да намери своя ритъм.
В крайна сметка стремежът към съвършенство не е просто личен избор, а фундаментален принцип на пълноценния живот. Чрез него човек не само развива своя характер, но и постига дълбок, вътрешен мир, защото осъзнава, че самият път е най-съществената част от неговото съществуване.
Виктор Петров Балачев,
ученик от 12-и клас
БНУ „Св. св. Кирил и Методий” – гр. Барселона
