Рисунка на четвъртокласничката Йоана Тернянова от БНУ „Св. св. Кирил и Методий” в Барселона вдъхнови млада авторка от България да напише разказ. Христина Спасова Колева ни изпрати мило писмо и нейния подарък за новата година.

Публикуваме писмото и разказа на Христина Колева без съкращения.
„Здравейте, изпращам с леко закъснение подаръка си за 2021 г. към Вас и изказвам своята благодарност,че Ви има. Оценявам усилията, които стоят зад прекрасните Ви инициативи и последователна политика за разпространението на българските език и култура в любимата ми Испания и в още по-любимата ми Барселона. По този повод написах един разказ и ще се радвам да го харесате.
Вдъхновението дойде от Вас и две малки ръчички, които умеят да рисуват. Аз съм млад автор и тепърва започвам да пиша професионално художествена литература, въпреки че първата ми издадена книга вече е факт – „На Испания с любов – етническа толерантност и национално самочувствие на страниците на испанския спортен печат“ (2016 г.).
Благодаря Ви още веднъж, че Ви има, изпращам разказа.
Христина Колева
Автор: Христина Спасова Колева,
Астрални близнаци
(разказ)
Когато писах този разказ, баща ми ми изключи компютъра. Сълзите ми бяха скъпи за него. Той почина преди 12 г. в Испания. Токът дойде, светнах лампата и продължих да пиша…
*
На Орлов мост баща ми ме носеше на раменете си, сякаш да покаже на атакуващите множеството полицаи, че не плашат нито него, нито мен, който щях да бъда бъдещето на България. Аз съм Георги, кръстен съм на дядо ми по стара българска традиция. На 6 г. съм и се уча да чета. Видях как плаче един стар човек. Зарадва го, че нося знаме. Тук няколко мъже живеят на палатка. Странно, с дядо ходя за риба на палатка. Но не живея там. Тази нощ получих урок от баща ми. Питам защо тези тъжни хора живеят в палатки на улицата, нямат ли деца, къщи…Той ми каза: “Сине, децата им избягаха в чужбина, тук не са оценени, не работят и не живеят достойно, не могат да помагат на родителите си, не могат да отглеждат и своите деца спокойно. Хората тук имат само свободата си“.
Аз отново задавах глупави въпроси, а баща ми им се наслаждаваше, знаейки, че други бащи са принудени да се разделят с децата си- “Тате, а този дядо защо стои сам? Толкова хора има тук, а той се е скрил между двете палатки…“ Тогава баща ми не ми даде отговор, даде ми го животът. Баща ми клекна с мен до дядото, сякаш се поклони на мъката му. Попита го: “Дядо, защо си тук? И ти ли срещу правителството стачкуваш?“. Възрастният мъж го погледна с дълбоките си натъжени очи, а браздите по лицето му станаха черни като напуканата изоставена българска земя. Той започна да разказва: „Имам син. Кръстих го Живко. Зъболекар е. Замина да работи в Испания. Там създаде семейство. Имам и внучка. Казва се Даяна, родена е в една испанска болница на 23 юни, първо иберийски въздух вдиша, но се появи със слънцето. Виждам очите й само на компютъра.” Аз трепнах и със звънлив глас казах: ”Тя е родена на моя рожден ден”. Дядото продължи да разказва:” Даяна ми нарисувала картина. Катедралата „Александър Невски” и тяхната „Саграда Фамилия” ги разделила на две. И ги залепила една до друга. Майка й е испанка, учителка. Показала й как да нарисува храмовете, за да не й липсват двата свята, в които живее. Заради нея съм тук. В България струва 1200 лв. да се родиш, после още 5000 на черно да започнеш да се учиш в детската градина. А на тия (той сочеше към Парламента) децата за хиляди долари учат при Тръмп. Идват частните уроци и занималните с учебниците, които ти внушават, че турците ни давали шанс за добър живот, съжителствайки с нас, подменят ни ценностите, карат ги тия деца да живеят паралелен живот в мрежата, мечтаейки за къщата на внуците на Премиера, ланеца и часовника на министъра на икономиката, силикона на някоя пропаднала певица, яхтата на бизнесмена с пурите… И после ги мачкат, като им показват, че не могат да постигнат нито една своя мечта с честен труд и 600 лв. заплата, ако не са корумпирани. Ако вие сега не промените тоя модел на живот, след 10 години ще се молите за децата си. Ние така цял живот се молим. А в Испания децата живеят спокойно…Хайде прибирай го тоя малчуган да спи. Аз и утре съм тука.” И спря да говори. Загледа се някъде в морето от хора, безцелно.
Татко ме понесе към вкъщи. Аз обаче, вместо да заспя, развълнувано включих лаптопа и я намерих – Даяна имаше профил в социалната мрежа, а на снимката на корицата й стоеше картината „Два свята”, участвала в конкурс в училище. Помолих мама да ми запази тази рисунка в компютъра. Тя стоя на моя десктоп, докато завърших училище. Въпреки всички трудности, конкуренцията, цената на брашното, която в кризата се вдигаше постоянно, разходите за транспорта и търсенето на нови клиенти, баща ми, който 12 години без нощите на онези протести правеше хляб в една фурничка (и аз работех през лятото), успя да ми помогне и станах студент. Заминах да уча Съвременно изкуство в университета в Барселона. Още в първия ден видях една красива испанка и се влюбих. Тя имаше коси, дълги като изстиналите в съзнанието ми български водопади, а очите й – топлокафеви като моделираща глина. На десетия ден се престраших и я попитах на развален испано-английски: „Здравей. Как се казваш?” Отговорът й ме потресе: ”Аз съм Даяна. Ти от България ли беше?” Бях я намерил, момичето, на което познавах детската болка. Обещах си да я направя щастлива. Тя започна да ми разказва за дядо си и баба си от България и за своя баща. Той дошъл тук да работи и срещнал майка й, влюбил се, оженили се в малка църква в Барселона. Били много щастливи. Само българското й семейство й липсвало. Тя продължи:” Познавах баба и дядо само от екрана на компютъра. Чак на 15 години отидох за първи път в София. Дядо ми разказваше нещо като легенда за своя баща, който е бил гвардеец на царя. От тези, красивите, които днес пазят вашия Президент. В Испания също имаме Крал. Дядо и баба са много мили и винаги първо ме питат какво искам да хапвам. Българската кухня е традиционна и е много вкусна. Един ден се разхождахме и видях истинската църква „Александър Невски”, която бях рисувала за един конкурс в училище. Величествена е. Помолих се да се влюбя в българин. Като мама. Тя е учителка. Мама винаги ме е учила, че животът е най-голямото училище. И точно там, където сме счупени, през точно тези наши рани влиза светлината, която ни лекува. Това японците наричат „кинцуги”, когато счупеното се превърне в изкуство. В къщата на баба в България видях една стара керамична ваза, първата, която дядо й беше подарил. Бяла и счупена. Той я залепил със златно лепило. Татко му го беше изпратил от Испания. Пожелах си някой ден да получа такъв български счупен подарък, за да го залепя с някого, когото обичам. Така, както баба и дядо залепиха счупеното ни семейство. Искам да предам този урок от най-голямото училище – живота, и на децата си.” Тогава аз извадих нейната картина. Бях я принтирал и я носех в джоба си за късмет. И аз вече имах два свята. Тя се усмихна, а аз й разказах, че вече познавам дядо й. Тя не вярваше, че срещата ни се случва. Казах й: ”Домът е там, където едно дете се усмихва. Моят дом е България. Аз винаги съм виждал изгрева и слънцето там. Моето училище, където научих за първи път българските букви, чух за славната история, подвига на нашите национални герои Ботев и Левски, както и стиховете на народния ни поет Иван Вазов, за чудесата на природата и силата на вярата ни, е моето чулище на светлината. Ако не бях научил суровите уроци на липсата в България, нямаше да мога да оценя твоята болка и твоята липса. За теб училището на светлината са семейството и неговите ценности. Ако обаче не познаваше мрака на липсата им, нямаше да мечтаеш да съградиш свое. Искаш ли да учим заедно?” За първи път седнахме един до друг. И сляхме световете си.
*
Понякога можем да видим светлината само като малка светулка край полето в родината си, друг път е фенер в палатката на протестиращ, защитаващ правата и свободата си срещу несправедливостта на властта и корупцията, или свещ при молитва преди труден изпит в университета…Светлината е лампичката в къщата на баба или огънят на семейното огнище. И тези уроци, които учим по време на житейските лекции, ни правят завършени, цели, смели и истински светли отвътре. За поколения наред. Светлината е надеждата, на която се учим по време на най-трудните мигове в университета-живот. Деца, не се отказвайте от мечтите си за светлината!
(Този разказ се посвещава на рисунката на Йоана Тернянова от Българско училище „Св.св. Кирил и Методий“ в Барселона и на всички български училища по света- мостове към културата на родината ни
